17 юни 2009

Не можеше да бъде по-добре

Никога не е прекалено късно за добри приятели да се срещнат. Винаги съм се страхувал от закъснели срещи, защото емоционалният заряд е толкова силен, че понякога хората просто се държат странно. При такава среща си проличават истинските приятелства. Страхувах се и как ще протече срещата на Мерилиън с българската публика. Оказа се, че всичките ми притеснения са напразни. Не само защото те са такива професионалисти, че гледано отстрани на човек му се струва, че едва ли могат да объркат нещо, но и за това, че се проявиха като истински домакини. Никога преди това не съм присъствал на концерт, на който да се чувствам все едно съм на гости на музикантите. Атмосферата, която създават с присъствието си, е уникална. Вече имах възможност на предния ден да се убедя колко са естествени и дружелюбни, след като се срещнах с тях и при пристигането им на летището, а и по-късно вечерта. Това, което ме очакваше на концерта обаче, надхвърли всичките ми очаквания.

Концерт на Мерилиън е истински спектакъл, който поема публиката от първата минута и не я оставя да си отдъхне до самия край. Перфектната смесица от музика, светлини, игра и публика ни завихрят в някакво подобие на дервишки танц и човек не усеща как минават повече от два часа. Мерилиън имат не голяма на брой, но невероятно вярна публика и това се вижда най-добре на концерт. Дори и човек да не е бил на друг концерт през живота си, ще разбере, че се случва нещо необикновено. Емоцията е толкова лична, че не може да бъде преразказана.

По време на концерта Стийв Хогарт каза „Това е последната вечер от турнето „Happiness is the Road” и тя не можеше да бъде по-добра”. Да, прав си. Не можеше да бъде по-добре. Без значение дали това е бил първият ви концерт на Мерилиън, какъвто беше случая за поне 2500 човека в събота или е поредният от над 100 концерта, какъвто беше случаят на един човек от Германия, с когото се запознах преди концерта.

Благодаря ви, Мерилиън! Ще се видим пак.



Снимки от концерта: Щефан Шулц

1 коментар:

  1. Вече 22 години се смятам за фанатичен последовател на групата. Знам творчеството им наизуст. Мислех си, че знам какво да очаквам от концерта и съм подготвен за него.... - нищо подобно.

    Вече пети ден се опитвам да си обясня какво точно се случи там, в поолющения Зимен дворец. Но, вече разбрах. Това която ме тресе от събота насам е еуфорията от истинската, красивата, споделената любов. Осъзнах и от къде ми е познат този странен поглед на публиката по време на концерта - от филмите за Исус Христос - така Го гледаха апостолите по време на проповед.

    Музиката на Мерилиън трудно прониква в душата на хората. Обикновенно е необходимо съчетание от обстоятелства, емоционална нагласа и светоглед за да се пречупиш и отдадеш на музиката им. Аз съм един от малкото в световен мащаб които са се пречупили от първото слушане. Това е както при закодираните със шарени петна триизмерни изображения (стереограми - имаше ги едно време по списанията). Някой ти е казал, че картинката е много хубава. Взираш се, мъчиш се - нищо. И тъкмо да се откажеш и да си кажеш "не ме занимавайте с глупости", картината изплува пред очите ти - изумителната красота на нещо което никога не си виждал до сега. Колкото и да ти обясняват как да гледаш, не става докато сам не намериш начин.

    Затова като ме питат "Абе ти как пък можеш да ги слушаш тея?" отговарям:

    "Don't ask me why I'm doing this
    You wouldn't understand
    You're asking the wrong questions
    You couldn't understand"

    ОтговорИзтриване