16 септември 2009

Там, където Европейският съюз няма покритие


Някъде в провинцията, в един селски двор живее едно малко кученце – Малчо. Той е едва на няколко месеца и е много игрив. Закача се с животните в двора, с бабата, при която живее, и изобщо с всеки, който намине. Привечер в селския двор е много оживено. Всички животни се хранят, някои тепърва се прибират от паша, стопанката снове напред-назад, залоства вратичките на кошарата, на кокошкарника и приготвя двора за нощта. Залезът заварва всички животни на топло и сигурно, но за Малчо работата тепърва започва. Дворът е разделен на три части и на всяко от трите кучета се пада по една част да пази през нощта. Малчо пази кокошките и пуйките от поровете и едната лисица, които вече са убили над една дузина от птиците на стопанката. Издължените сенки се стопяват в мрака, а във всеки ъгъл изглежда, че проблясват очите на хищниците и Малчо изглежда още по-малък и безпомощен. Кутрето се изправя на треперещите си крачета и започва да обикаля двора.

Ако Малчо мислеше като средностатистически гражданин на Европейския съюз, най-вероятно досега да беше направил поне един протест пред Народното събрание или да се беше оплакал в Страсбург. Поводи колкото щеш – нито е обучен да пази, нито има безопасни и здравословни условия на труд, нито се спазват разпоредбите на Кодекса на труда за нощен труд, изобщо не броим, че е непълнолетен и родителите му не са дали разрешение да работи и т.н. Да не говорим колко правозащитни организации биха подели каузата му. Иван и Андрей може би щяха да го включат в някое от предаванията си и да карат със сълзи на очи хората да изпращат СМС-и, щяха да станат патрони на някоя организация грижеща се за правата на животните. Бойко Борисов най-вероятно щеше да посети селото по дънки с редовната линия на местната автобусна фирма. С него щяха да пътуват повече журналисти отколкото хора живеят в селото, а той щеше да разпореди на ДАНС да направят проверка колко нелицензирани кучета се занимават с охранителна дейност. Божидар Димитров щеше да раздаде гражданство на поне 10 македонски кучета, подложени на нечовешки и антибългарски зверства в Скопие.

Първанов щеше да смъмри Борисов, че се занимава с кучетата, а няма план как да помогне на бабата. Николета Лозанова щеше да си направи фотосесия с малко кученце за „Плейбой”. Батков щеше да подаде жалба в УЕФА, че проблемът с Малчо измества общественото внимание от неговата персона. Дучето щеше да обвини Лупи, а Волен Сидеров щеше неизменно да намери еврейската връзка или поне дългата ръка на Доган, който няма как да не е намесен. В „Малкия коментар” щяха да питат децата дали искат да имат кученце. Глобул щяха да рекламират нов модел телефон, при чиято изработка не са наемани малолетни кученца. Ратко Достанич щеше да каже: „Играли сме добро, али сме нямали късмет.”

За радост Малчо и неговата стопанка нямат този проблем. Тя не може да му даде много удобства, защото тя самата няма много. Знае, че на Малчо му е трудно и затова му е дала най-лесната част от двора. Той трябва да се бори с поровете и лисицата. Двете големи кучета пазят там, от където идват хората. Стопанката е на 69 години и знае, че хората са по-опасни от лисиците.

Малчо също вече е разбрал, че нищо не идва даром и за да получи храна и подслон трябва да опази кокошките. И го прави с цялото си малко, смело сърце, а стопанката му дава единственото, от което може да си позволи да дава неограничено – любов и доверие.

03 септември 2009

Дом на ръба на Европа, там, където тя винаги свършва, но никога не започва*

Когато човек мълчи, чува сърцето си най-добре. Докато мълчах през август, чух тихичките вопли на сърцето си и разбрах какво най-много му тежи. През последните години покрай мен свършиха много неща, но не започнаха много нови. Свикнали сме всичко да има край (с изключение на кренвирша, който има два края), но в последно време животът се оказа нещо със стотици краища и нито едно начало.

Мисля си с какви очи ще гледаме децата си след години, когато им обясняваме как сме били заети да слагаме край на комунизма, край на корупцията, край на хаоса, а не сме сложили началото на техния по-добър живот.

Страхувам се, че няма да можем да отговорим на въпроса, защо вместо да се борим срещу унищожението на природата, просто не сме засадили по едно дърво. Нали уж сме седем милиона добри срещу шепа мръсници, които изсичат незаконно горите, за да строят хотели.

Мечтая си приятелите ми да не спират да пушат, а да започват да живеят здравословно.

Да не спират да се ядосват, а да започват да се радват.

Да не се оплакват от „Вип брадър”, а да се похвалят каква книга са прочели, докато някой фолк-певец е танцувал по долни гащи в осем вечерта по телевизията.

Искам да разочаровам всички, които ще дойдат утре тук, за да прочетат нещо против Бойко Борисов.

Искам за зарадвам всички, които ще дойдат утре тук, за да прочетат нещо хубаво.

Ако не се случи нищо хубаво, за което да напиша, ще се постарая да го измисля...

... защото ако мога да го измисля, значи мога да го направя.





* Илия Троянов, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”